Осъзнаването като процес не е лесна задача. И няма как да бъде, тъй като голяма част от начините, по които функционираме са несъзнавани. Не са избирани съзнателно, а са изградени от моделите, които сме наблюдавали, от посланията , които сме получавали от нашите родители и авторитети, от начина, по който са реагирали на нашите грешки и успехи, от позволенията и забраните, които сме получавали. Така всяко дете изгражда свои механизми за справяне, които му служат, за да се адаптира към средата. И те се превръщат в заучени автоматизми. Ще дам пример , за да онагледя:
- Правим нещо без да осъзнаваме, че го правим.
Правят ти комплимент: „Много добре си се справил/а“! И вместо да го приемеш с благодарност и да покажеш истинското чувство на радост и вълнение, ти отговаряш минорно „Е, нищо особено… или дори троснато „Да, добре…“ и правиш нещо друго за да разсееш атмосферата. Не си я позволяваш дори. По- късно, когато останеш сам/а, се питаш защо реагирах така!? Изричаме думи, когато сме под афект, които усещаме, че не са наши думи , а кънтят някъде в главата ни от „там и тогава“, когато нас са ни мъмрили за неприемливо поведение с тези същите думи. Ние съзнателно сме си казвали как няма да правим така, както някой (най-често родителя) се е отнесъл към нас и ни е наранило и наистина съзнателно полагаме усилия и се стараем да сме различни, но когато сме под силна емоция, сякаш някъде от „дълбокото“ излизат тези думи (чужди програми). Все повече хора днес разбират и осъзнават детските си травми. Те знаят откъде идват реакциите им, страхът, трудните взаимоотношения, чувството на застой. Това знание обаче не винаги води до промяна. Понякога травмата се преживява като нещо статично – фиксирано обяснение за това какъв е човекът и какъв ще остане. Като едно примирение. За съжаление, много често обаче се превръща и в оправдание! Което носи риска никога да не се променим и да останем замръзнали в това оправдание. Осъзнаването е много съществена стъпка по пътя към промяната. Без него , не можем да преминем към следващата крачка – действието. Осъзнаването дава посоката, в която е нужно да продължим. Но колко от нас я предприемат, колко от нас я отлагат за по-добро време…
Забелязвали ли сте в компания, когато някой говори, жестикулира се опитвате да прочетете какво стои зад неговото поведение и истината е, че често можете брилянтно да определите защитите и несъзнаваните механизми на другите. В това се състои големия парадокс – ние можем безпогрешно да разшифроваме другия , но себе си не можем. Просто защото реагираме заучено, автоматизирано и нямаме изграден компас за себенаблюдение. Освен, ако вече не сме започнали да работим по вътрешния си свят.
И точно тук се появява важният въпрос: Защо при едни хора травмата спира движението, а при други се превръща в двигател? Как е възможно хора, израснали в сходни условия, да поемат в напълно различни посоки?
Очевидно разбирането само по себе си не е достатъчно. Нещо друго прави разликата – нещо, което има повече общо с движението, отколкото с диагнозата/състоянието.
Когато травмата се превърне в идентичност
Често се говори за травмата като за нещо, което ни е оформило окончателно. Като за съдба. Като за присъда.
„Такъв съм, защото съм израснал с контролиращ родител.“
„Трудно ми е да се доверявам, защото съм бил наранен.“
„Не мога да се справя, защото никога не са ме подкрепяли.“
В тези твърдения има истина. Но има и нещо застинало.
Когато травмата се преживява като фиксирана идентичност, тя спира да бъде преживяване и се превръща в обяснение. А обяснението, колкото и да е точно, не винаги води до движение.
Тогава растежът се заменя с адаптация.
Промяната – с примирение.
А болката остава жива, но без посока.
И неусетно травмата започва да изпълнява още една функция: превръща в оправдание.
Движението като противоположност на застиването
Една от думите, които най-точно описват разликата между хората, е „движение“.
Движение не означава успех.
Не означава да бъдем винаги силни.
Не означава да правим винаги правилните избори.
Движение означава Живот.
Дори когато човек греши. Дори когато се лута. Дори когато пада.
Грешката в движение е поправима.
Застоят рядко е.
Статичното разболява.
И тялото, и духа.
Затова и много психични състояния могат да бъдат разбрани като загуба на движение – като вътрешно замръзване.
Една травма – две съдби
Понякога най-ясната перспектива идва не от теорията, а от живота.
Има примери, в които двама души израстват в еднакви условия, но излизат от тях като напълно различни хора.
Един мъж израства с баща алкохолик и майка, която работи на две места, за да попълва финансови дупки. Днес той има успешен живот, семейство и стабилност – не защото някой му е постлал, а защото сам е изградил този път.
Неговият брат обаче тръгва в друга посока – живот в застой, без развитие и без посока.
Една и съща травма не ражда една и съща съдба.
Една биология – две реалности
Дори еднояйчни близначки, израснали в една и съща среда, могат да поемат в различни посоки.
Едната остава любознателна, позитивна и човечна. Години по-късно живее живота, за който е мечтала.
Другата тръгва към разрушение, омраза и завист.
И остава въпросът: какво прави разликата?
Най-важният въпрос не е „какво ми се е случило“, а:
Какво правя с това днес ?
Мога ли тази тор и кал по душата ми да я превърна в богата почва за растеж в градината на живота ми? Където не гният спомени, а покълват смисли. Мога ли да я прекопая с ръце, да я разрохкам с търпение и грижа и да посея семето? Да, можеш!
Понякога малкото движение е достатъчно.
